Osveten.com

ДИСЦИПЛИНАТА НА СЪЗЕРЦАНИЕТО

от Ричард Фостър

 

“Размишлението не е психологически трик, а божия благодат” (Томас Мертон)

В съвременното общество нашият Враг се е специализирал в три неща: шум, забързаност и многолюдност. Успее ли да ни залиса с “множественост” и “численост” той може да бъде спокоен. Психиатърът Карл Юнг веднъж отбелязва: “Забързаността не е от дявола; тя е дявола.”

Ако се надяваме да достигнем отвъд изкуствеността на нашата култура, включително и нашата религиозна култура, ние трябва да пожелаем да се потопим в освежаващата тишина, във вътрешния свят на съзерцанието. В своите писания всички майстори на съзерцанието ни учат какво трябва да направим, за да достигнем до тези граници на Духа. Макар да звучи странно за модерната епоха ние трябва без да се срамуваме да се запишем в училището на съзерцателната молитва. 

Библейски свидетелства

Дисциплината на съзерцанието със сигурност е била позната на авторите на Писанието. Библията използва две различни еврейски думи, за да предаде идеята за съзерцание, които заедно са използвани 58 пъти. Тези думи имат множество различни значения: слушане на Божието слово, наблюдение на Божиите действия, припомняне на Божиите дела, размишление върху Божия закон и т.н. Във всички случаи ударението е поставено върху промененото поведение като резултат от нашата среща с живия Бог. Покаянието и покорството са основните черти на всяко библейско разбиране на съзерцанието. Псалмистът възкликва: “Колко обичам Твоя закон. Размишлявам за него цял ден… Въздържах ногата си от злото, за да опазя твоето слово. Няма да се отделя от Твоите заповеди, защото ти си ме научил” (Псалм 119:97, 101-102). Именно този постоянен фокус върху покорството и верността най-ясно отличават християнското съзерцание от неговите източни и светски роднини.

Тези, които четат своите библията познават пътя на съзерцанието. “И като излезе Исаак, за да размишлява на полето привечер, погледна и видя, че се приближаваха камили“(Битие 24:63). “Когато си спомням за Тебе на леглото си, размишлявам за Тебе в нощните стражи“(Псалм 63:6). Псалмистът буквално пее за съзерцанието на божиите хора върху Божия закон: “Очите ми изпреварват нощните стражи, за да размишлявам за Твоето слово“(Псалм 119:148). Псалмът, който е въведение към целия псалтир призовава всички хора да подражават на “блажения човек,” който се “наслаждава в закона на господа и в Неговия закон се поучва ден и нощ” (Псалм 1:2)

Стария свещеник Илий, който знаел как да слуша Бога помага на малкото момче Самуил да научи Божиите думи (1 Царе 3:1-18). Илия прекарва много дни и нощи в пустинята учейки се да различава “тихия глас на Яхве.” (3 Царе 19:9-18). Исая вижда Господа “висок и издигнат” и чува гласът му да казва: “Кого да изпратя и кой ще отиде за нас?” (Исая 6:1-8). Еремия открива че Божиите думи са “горящ огън затворен в костите ми” (Еремия 20:9). И така продължават свидетелство след свидетелство. Това са били хора близки до сърцето на Бога. Бог им  е говорил не защото те са имали специални способности, а защото са желаели да слушат.

По време на Своето крайно изтощително служение Исус имал навик да се отдръпва “на уединено място насаме” (Матей 14:13). Той правел това не само, за да бъде сам, но и за да бъде с Бога. Какво прави Исус отново и отново на тези хълмове? Той търси Своя небесен Баща, слуша го, общува с Него. И Той ни дава пример да правим същото.

Християнското съзерцание е просто е способността да чуваме Божия глас да се покоряваме на Неговото слово. Толкова е просто. Иска ми се да можех да го направя по-сложно за тези, които обичат трудните неща. То не включва скрити мистерии, тайни мантри, умствени гимнастики или езотерично издигане до космическото съзнание. Просто Богът на вселената, Създателят на всички неща желае да общува с нас. Адам и Ева говорели с Бога и Бог говорел с тях. След това дошло грехопадението и в определен смисъл това сложило край на постоянното общение защото Адам и Ева се скрили от Бога. Но Бог продължава да търси Своите разбунтували се деца и в историите на хора като Каин, Авел, Ной и Авраам ние Го виждаме да говори и да действа, да учи и да напътства.

Мойсей се научил как сред многото трудности и въпроси, които отнемали вниманието му да чува Божия глас и да се покорява на Неговите думи. На практика Писанието ни казва, че Бог говорел с Мойсей “лице в лице, както човек говори с приятеля си” (Изход 33:11). Това говори за близка връзка, за общение. Но останалите евреи не били готови за такава близост. Щом научили нещо за Бога те осъзнали, че да се намират в Неговото присъствие е опасно и казали това на Мойсей: “Ти говори на нас, а ние ще слушаме; но нека да не ни говори Бог, за да не умрем” (Изход 20:19). По този начин те били в състояние да приемат религиозните отговорности без придружаващите това рискове. Това било началото на великата линия на пророци и съдии, която започнала с Мойсей. Но това било крачка встрани от чувството за близост, от видението на облака през деня и на огненият стълб нощем.

На уреченото време дошъл Исус, Който поучавал реалността на Божието царство и показал какъв може да е живота в това царство. Той установил живо общение,  което Го доказало като Изкупител и Цар, слушайки покорявайки се във всичко на Отца. Чрез Своето близко общение с Отца Исус ни дава модела за реалността на този живот на слушане и покорство. “Истина, истина ви казвам: Синът не може да върши от Себе Си нищо, освен това, което вижда, че върши Отец; понеже каквото върши Той, същото върши и Синът” (Йоан 5:19). “Аз не мога да върша нищо от Себе Си; отсъждам, както чувам; и Моят съд е справедлив, защото не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил” (Йоан 5:30).  “Ако беше знаела Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: Дай Ми да пия, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода” (Йоан 4:10). Когато Исус казал на Своите ученици да пребъдват в Него те били в състояние да разберат какво има в предвид защото Той пребъдвал в Отца. Той заявил, че е добрият Пастир и че овцете слушат гласа Му (Йоан 10:4). Той ни казва, че ще дойде Утешителят, Духът на истината, който ще ни напътства към всяка истина (Йоан 16:13).

В своята втора книга Лука ясно подчертава, че след Неговото възкресение и възнесение Исус продължавал “да върши и учи” дори и ако хората не можели да го виждат с очите си.  (Деяния 1:1). И Петър и Стефан посочват Исус като изпълнител на пророчеството във Второзаконие 18:15, което предсказва идването на пророк подобен на Мойсей, Който ще говори и Когото хората трябва да слушат и да Му се покоряват (Деяния 3:22; 7:37). В книгата Деяния ние виждаме възкръсналият и царуващ Христос да учи и води Своите деца чрез Святия Дух. Той води Филип към нови недостигнати култури (Деяния 8), открива Своето месианство на Павел (Деяния 9), учи Петър какво представлява Неговият юдейски национализъм (Деяния 10) и освобождава църквата от културно робство (Деяния 15). Ние отново и отново виждаме как Божиите хора се учат да живеят като слушат Божия глас и се покоряват на Неговите слово.

Това, накратко, определя библейското разбиране за съзерцанието и прекрасната новина е, че Исус не е престанал да действа и да говори. Той е възкръснал и действа в нашия свят. Той не бездействаeн нито пък е болен от ларингит, който не Му позволява да говори. Той е жив и е сред нас като наш Свещеник, за да  ни прощава, като Пророк, за да ни учи, като наш Цар, за да ни управлява и като наш Пастир, за да ни води. Всички светии през вековете свидетелствуват за тази реалност. Колко е тъжно, че съвременните християни са толкова невежи за огромното море от литература върху християнското съзерцание останало от верни последователи през вековете! И тяхното свидетелство за радостния живот на непресекващо общение е удивително единно. От католици до протестанти, от източно православни до западната свободна църква ние сме насърчавани да “живеем в Неговото присъствие в непрестанно общение.” Руският мистик Теофан Затворник казва: “Да се моля означава да сляза с умът си в сърцето и там да застана пред лицето на Господа, вечноприсъстващия, всевиждащия в теб.” Англиканският свещеник Джереми Тейлър заявява: “Съзерцанието е задължение на всеки.” В наши дни лютеранският мъченик Дитрих Бонхофер, запитан защо съзерцава отговорил: “Защото съм християнин” Свидетелството на Писанието и свидетелството на най-посветените християни са толкова богати, толкова наситени с присъствието на Бога, че трябва да сме глупави, за да пренебрегнем такава благодатна покана да опитаме по думите на мадам Гийон: “дълбините на Исус Христос.”

Целта на съзерцанието

В съзерцанието ние израстваме в това, което Тома Кемпийски нарича “близко общение с Исус.” Ние се потапяме в светлината и живота на Христос и започваме да се чувстваме удобно в това положение. Постоянното присъствие на Бога  (всеприсъстващия, както Го наричаме) се превръща от богословска догма в жива реалност. “Той върви с мен и разговаря с мен” престава да бъде набожен жаргон и вместо това се превръща в описание на ежедневния живот.

Моля, да бъда разбран добре, аз не говоря за някакво сантиментално, вятърничаво общение. Всяка подобна сантименталност само издава колко малко знаем, колко далеч сме от Господа, Който ни се открива в Писанията. Йоан ни казва в своя Апокалипсис, че когато е видял Христос в славата Му паднал в краката Му като мъртъв (Откр. 1:17). Така трябва да бъде и с нас. Не, аз говоря за една реалност, която прилича повече на това, което учениците са чувствали в горницата, когато са преживели едновременно голяма близост и огромно преклонение.

При съзерцанието ние създаваме емоционално и духовно място, което позволява на Христос да създаде вътрешно светилище в сърцето ни. Прекрасния стих: “Стоя на вратата и хлопам…” първоначално е би написан за вярващи, а не за невярващи (Откр. 3:20). Ние, които сме се обърнали към Христос трябва да научим колко силно желае Той да вечеря и да разговаря с нас. Той желае да има непреставащ евхарситиен празник в светилището на сърцето ни. Съзерцанието отваря вратата и, макар че ние сме заети с конкретно съзерцателна практика на определено време, целта е да пренесе тази жива реалност в целия ни живот. Това е светилище, което вземаме във всичко, което правим и сме.

Вътрешното общение от този тип променя вътрешния човек. Не можем да запалим вечния пламък на светилището и да останем същите, защото Божественият Огън ще пояде всичко, което е нечисто. Нашият всеприсъстващ Учител винаги ще ни води в “правда, мир и радост в Святия Дух” (Римляни 14:17). Ще трябва да оставим всичко, което е чуждо на Неговия път. Не, не “трябва”, ние ще “пожелаем,” да направим това защото нашите желания и стремежи ще съвпадат все повече и повече с Неговия път. Все повече всичко в нас ще се обръща като стрелка на компас към полярната звезда на Духа.

Разбираеми недоразумения

Там където християнската идея за съзерцанието е вземан на насериозно има такива, които приемат, че тя е идентична с концепцията на източите религии. На практика двете неща са коренно различни.Източното съзерцание е опит да се изпразни умът; християнското съзерцание е опит да изпълним умът си. Двете идеи са много различни.

Източните форми на медитация поставят ударение върху нуждата да се отделим от света. Ударението лежи върху изгубване на личността и индивидуалността  и сливането с Космическия Ум. Стремежът е да се освободим от оковите и болките на този живот и да се разтворим безличността на Нирвана. Личната идентичност е изгубена и, на практика, личностна изглежда като най-голямата илюзия. Няма Бог към който да се прилепим  или когото да слушаме. В източните религии няма крайна цел.

Християнското съзерцание отива много по-далеч от идеята за отделяне. Има нужда от отделяне - една “събота за съзерцание” както го нарича Питър от Хале, бенедиктински монах от 12 в. Но е опасно да спрем само до както Исус показва в Своята история за човека, който бил изпразнен от злите духове, но не бил изпълнен с добро.  “Когато злият дух излезе от човека …отива и взема 7 други духа, които са по-зли от него и отиват и живеят там; и последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото“  (Лука 11:24-26).

Не, отделянето не е достатъчно; ние трябва да продължим с прилепване. Ние се отделяме от объркването около нас, за да можем на свой ред да се прилепим по-силно към Бога. Християнското съзерцание ни води до вътрешната цялост, която е необходима, за да можем доброволно да предадем себе си на Бога.

Друго неразбиране относно съзерцанието е, че то е твърде трудно, твърде сложно. Вероятно най-добре е да го оставим на професионалистите, които имат повече време да изследват вътрешните територии. Съвсем не е така. Признатите експерти в този път никога не казват, че това пътешествие е единствено за малцина избрани, духовни гиганти. Те биха се засмели на самата идея. Те чувстват, че  това, което правят е естествена човека активност - толкова естествена и толкова важна както дишането. Те биха ни казали, че не се нуждаем от никаква специална дарба или психическа сили. Томас Мертон пише: “Съзерцанието наистина е много лесно и няма голяма нужда от сложни техники, за да научим как да достигнем до него.”

Третото погрешно разбиране е да виждаме съзерцанието като непрактично и изцяло без връзка с 21 век. Ние се страхуваме, че то ще ни направи подобни на обезсмъртения в книгата на Достоевски “Братя Карамазаови” аскетичен отец Ферапонт: строг, себеправеден човек, който чрез собствените си усилия се е избавил от света и след това сипе хули върху него. Мнозина вярват, че в най-добрия случай съзерцанието води до нездравословно бягство в друг свят, който ни прави имунизирани към страданията на човечеството.

Такива представи са далеч от истината. На практика съзерцанието е едно от нещата, които истински могат да пренасочат живота ни така, че да се справяме успешно с живота. Томас Мертон пише: “Съзерцанието няма смисъл ако не е здраво вкоренено в живота.” В исторически план никоя група не е поставяла нуждата да влезе в слушаща тишина повече от квакерите и резултата е бил забележимо социално въздействие многократно надхвърлящо тения брой. “Истинската богосугодност не отделя хората от света, но ги прави способни да живеят по-добре в него и дава сила на опитите им да го направят по-добър.”

Често съзерцанието ще ни доведе до прозрения, които са дълбоко практични, почти светски. Ще видите как трябва да се отнасяте със своята съпруга или съпруг, или как да разрешавате чувствителни проблеми или бизнес ситуации. Чудесно е когато практическото съзерцание ни води до екстаз, но много по-често ще ни бъде давано водителство, за да се справяме с обикновените човешки проблеми. Съзерцанието ни изпраща в нашия обикновен свят с по-голяма перспектива и баланс.

Може би най-често срещаното неразбиране от всички е да виждаме съзерцанието като религиозна форма на психологическа манипулация. То може да е ценно като средство да свалим кръвното си налягане или да се успокоим. То дори може да ни снабди с ценни прозрения като ни даде способност да влезем в контакт с нашия несъзнателен ум. Но идеята за непосредствен контакт с Бога на Авраам, Исаак и Яков звучи ненаучно и твърде неразумно. Ако чувстваш, че живеем в изцяло физическа вселена ще виждаш съзерцанието като добър начин за получаване положителни умствени алфа вълни. Но ако вярваш, че живееш във вселена създадена от безкрайния личен Бог, Който се наслаждава да общува с нас ще виждаш  съзерцанието като общение между обичащ и  обичан.

Тези две виждания за съзерцанието са напълно противоположни. Едното ни обрича на изцяло човешки опитности; другото ни изстрелва до връзката на човек с Бога. Едното говори за изследване на несъзнателното, а другата за “почивка в Този, Когото сме намерили, Който ни обича, Който е близо до нас, Който идва при нас, за да ни вземе при Себе Си.” И двете могат да звучат религиозно и дори д използват религиозен жаргон, но първото не може да намери никакво място за духовната реалност.

Как тогава достигаме до убеждение, че съществува такова нещо като живот на Духа? Дали чрез сляпа вяра? Съвсем не. Вътрешната реалност на духовния живот е достъпна за всеки, който желае да я потърси. Често съм откривал, че тези, които така свободно отхвърлят духовния свят никога е са прекарвали 10 минути, за да изследват дали този свят наистина съществува.

Нека да ви предложа да следваме научен подход по отношение на духовните реалности. Както всички други научни изследователи ние формираме хипотеза и след това извършваме експерименти, за да видим дали тя е вярна или не. Ако първият ни експеримент се провали ние не се отчайваме и не наричаме всичко илюзорно. Преосмисляме своите процедури, може би коригираме хипотезата си и опитваме отново. Поне трябва да имаме честността да постоянстваме в това до същата степен, до която бихме отишли в полето на науката. Факта, че толкова много хора не желаят да направят това издава не техния интелект, но техните предубеждения.

Жадувайки за гласа на живия Бог

Има време когато всичко в нас откликва на думите на Фредерик Фабер:

Само да седна и да мисля за Бога

О, каква радост е това!

Да мисля мислите, да шепна името,

Няма по-голямо блаженство на земята

 

Но тези, които съзерцават знаят, че по-честата реакция е духовна инерция, студенина и липса на желание. Хората изглежда имат постоянна тенденция да желаят някой друг да говори на Бога за тях. Ние сме свикнали да получаваме съобщението от втора ръка. Една от фаталните грешки на Израел беше тяхното настояване да имат земен цар вместо да почиват в теократичното управление на Бога над тях. Можем да открием нотка на горчивина в Господните думи: “Те отхвърлиха Мен да не бъда цар над тях” (1 Самуил 8:7). Историята на религията е история на почти постоянно настояване да имаме цар, посредник, свещени, пастор, някой помежду ни. По този начин няма нужда ние самите да отиваме сами при Бога. Такъв един подход ни спасява от нуждата от промяна, защото да бъдем в Божието присъствие означава да се пременяме Няма нужда много подробно да разглеждаме западната култура, за да видим, че тя е завладяна от религията на посредника.

Това е причината съзерцанието да е толкова плашещо за нас. То смело ни приканва сами да влезем в живото присъствие на Бога. То ни казва, че Бог продължава да говори и днес и желае да се обърне към нас. Исус и новозаветните писатели ясно подчертават, че това не се отнася единствено за религиозни професионалисти - свещениците - но за всеки. Всички, които признават Исус Христос за Господ са свещеници на Бога и като такива могат да влязат в светая светих и да говорят с живия Бог.

Да накараме хората да повярват, че те могат да чуват Божия глас изглежда трудно. Членовете на църквата на Спасителя във Вашнгтон ДС експериментираха в тази област за известно време. Тяхното заключение: “Ние смятаме, че сме хора на 20 и 21 век; все пак ние заключваме, че човек може да получава насоки толкова ясно колкото и тези дадени на Ананий…”Стани отиди на улицата, която се нарича права…” Защо не? Ако Бог е жив и действа сред хората защо да не можем да чуваме и да се покоряваме на гласа Му? Той може да бъде чут и е чуван от всички, които ще Го познават като настоящ учител и Пророк.

Как получаваме копнеж да чуваме гласът Му? “Това желание да се обърнем е дар на благодатта. Всеки който си мисли, че може просто да започне да съзерцава без да се моли за желание и благодат да направи това скоро ще се откаже. Но желанието да се съзерцава и благодатта да се започне да се съзерцава трябва да бъдат приети като обещание за бъдещи благословения.” Търсенето и приемането на този “благодатен дар” е само нещо, което ще ни накара да продължим да се движим напред в нашето вътрешно пътешествие. И както казва Алберт Велики: “Съзерцанието на светиите е запалено от Този, Който е съзерцаван т.е. от Бога.”

Освещаване на въображението

Можем да слезем с ума в сърцето най-лесно чрез въображението. В това отношение големият скотски проповедник Александър Уайт говори за “святото служение на християнското въображение.” Може би някои специални хора преживяват Бога единствено чрез абстрактно съзерцание, но повечето от нас трябва да бъдат по-дълбоко вкоренени в Божието присъствие. Самият Исус учеше по този начин отправяйки постоянни призиви към въображението и мнозина от духовните майстори по подобен начин ни насочват към това. Св. Тереза от Авила казва: “…тъй като не мога да го постигна с моето разбиране аз си представям Исус в мен.” Мнозина от нас могат да се идентифицират с нейните думи защото и ние сме опитвали умствения подход и сме го намирали за твърде абстрактен, твърде отделен. Дори повече, въображението ни помага да съсредоточим нашите мисли и да фокусираме нашето внимание. Франсис де Сеийлс отбелязва, че “чрез въображението ние задържаме нашия ум върху мистерията, която съзерцаваме, за да не се лутаме напред и назад така както затваряме една птица в клетка или завързваме ястреб чрез каишка, така че той да стои на ръката ни.”

Някои могат да възразят, че е опасно да използваме невнимателно въображението без да отчитаме, че то не заслужава доверие и може да бъде използвано от злия. Има добър повод за тревога защото въображението както и другите ни способности е било засегнато от падението. Но точно както можем да очакваме, че Бог ще вземе нашите мисли (макар че те са паднали), ще ги освети и ще ги използва за Своите добри цели така можем да вярваме, че Той ще освети и въображението и ще го използва за добра цел. Разбира се, въображението може да бъде разбъркано от дявола, но това може да се случи и с всичките ни способности, Бог ни е създал с въображение и като Господар на Своето творение може и ще го освободи и използва за изграждане на Божието царство.

Друг страх свързан с употребата на въображението е страха от човешката манипулативност и дори себеизмама. Преди всичко, някои имат “твърде силно въображение” и могат да получат всякакви видения за нещата, които желаят да им се случат. Освен това, не ни ли предупреждава библията срещу “несмислените мъдрувания” на злите хора (Римляни 1:21)? Опасението е легитимно. Възможно е всичко това да не е нищо повече от празен човешки стремеж. Ето защо по отношение на тези неща за нас е толкова важно да бъдем в пълна зависимост от Бога. Ние търсим да мислим Божиите мисли, да се наслаждаваме на Неговото присъствие,  да желаем Неговата истина и Неговия път. И колкото повече живеем в този път толкова повече Бог обновява нашето въображение за Своята добра цел. Обща опитност за тези, които ходят с Бога е да им бъдат давани образи на това, което може да стане. Често когато се моля за хора ми е давана картина за тяхното състояние и когато споделям тази картина с тях  те въздъхват дълбоко или започнат да плачат. По-късно те питат “Откъде знаеш?” Е, аз не знам, аз просто го видях.

Да вярваме, че Бог може да освети и да използва нашето въображение означава просто да вземем несериозно християнската идея за въплъщението. Бог така прие, така зароби Себе Си в нашия свят, че използва образи, които познаваме и разбираме, за да ни учи за невидимия свят, за който ние знаем толкова малко и който намираме толкова труден за разбиране.

Подготвяйки се да съзерцаваме

Невъзможно е да се научим как да съзерцаваме от една книга. Ние се учим да съзерцаваме чрез съзерцание. Все пак някои прости предложения дадени на време могат да се окажат от голяма помощ. Практическите насоки и съзерцателните упражнения на следващите страници са дадени с надеждата, че могат да помогнат при практикуване на съзерцанието. Те не са закони нито пък имат за цел да ви задължават да ги следвате.

Има ли конкретно време за съзерцание? Когато бъде достигнато известно умение е възможно съзерцанието да се практикува по всяко време и при почти всякакви обстоятелства. Брат Лоурънс в 17 в. и Тома Кемпийски в 12 дават красноречиво свидетелство за това. Казвайки това все пак ние трябва да посочим, че и за начинаещите и за експертите еднакво е важно да отделят известна част от всеки ден за формално съзерцание.

Щом веднъж сме се убедили, че е важно да отделяме определено време за съзерцание, трябва да се пазим от идеята, че да се извършва определено религиозно действие на определено време означава, че ние най-накрая съзерцаваме. Това действие включва целия ни живот. Това е 24 часова работа на ден. Съзерцателната молитва е начин на живот. “Непрестанно се молете” ни наставлява Павел (1 Сол. 5:17). Със зрънце хумор Питър от Хале отбелязва, че “този, който души в нощта на порока не може да познава светлината на съзерцанието.”

Следователно, трябва да започнем да виждаме колко важен е целият ни ден, за да ни подготви за специалното ни време за съзерцание. Ако постоянно цапаме нозете си със забързани дейности няма да можем да бъдем внимателни когато стоим във вътрешна тишина. Един ум, който е измъчван и разкъсван от вътрешни проблеми едва ли е подготвен за съзерцание. Църковните отци често говорят за Otium Sanctum т.е. за „свято безделие.” Това означава да притежаваме едно чувство на баланс в живота, една способност да бъдем в мир, каквото и да вършим в ежедневието, способност да си почиваме и да имаме време да се наслаждаваме на красотата, да имаме мярка над себе си. При нашата склонност да описваме хората с термини свързано с това, което те правят бихме направили добре да култивираме това „свято безделие.” И ако очакваме да успеем в пътя на съзерцанието ние трябва да преследваме “святото безделие” с посвещение, което отказва да го отхвърли каквито и да са останалите ни задачи.

Какво да кажем за мястото за съзерцание? Това ще бъде разгледано в дисциплината на самота, така че засега няколко думи ще бъдат достатъчни. Намерете място, което е тихо и където няма да бъдете обезпокоявани. Не оставяйте наблизо телефон. Ако е възможно да намерите някое място, което гледа към красив изглед толкова по-добре. Хубаво е да имате едно определено място, а не всеки ден да се оглеждате за ново.

Какво да кажем за позата? В определен смисъл позата няма никакво значение; можете да се молите навсякъде, на всяко място и във всякаква поза. Все пак в един друг смисъл тя е от значение. Тялото, умът и духът са неразделими. Смущението на духа се предава на езика на тялото. Виждал съм как хора преминават през една цяла хвалебна служба без да усетят каквито и да е дълбоки вътрешни докосвания . Не само че външната поза рефлектира на вътрешните чувства, но тя може също така да помогне да се подхрани вътрешното отношение на молитва. Ако вътрешно сме смутени и объркани съзнателно избрана поза на покой  и отпуснатост може да успокои вътрешния ни дискомфорт.

Няма “закон,” който предписва определена поза. Библията съдържа всичко от лежане прострян на пода до стоене с ръце и лице издигнати към небето. Мисля, че най-добре е да намерите позата, която е най-успокояваща и най-малко разсейваща за вас. Прекрасния мистик от 14 в. Ричард Рол предпочитал да седи “защото мога да остана така по дълго време отколкото да стоя прав или  коленичил. Седнал аз се намирам в най-пълен покой и сърцето ми е най-извисено.” Аз съм до голяма степен съгласен с него и предпочитам да седя на стол с гръб подпрян на облегалката и двете крака опиращи пода. Да ходя показва липса на внимание и да кръстосам крака ме разсейва. Поставям ръце на коленете си, с длани издигнати нагоре в жест на приемане. Понякога е добре да затворите очи, за да премахнете разсейването и да съсредоточите вниманието си върху Христос. В други случаи е добре да си представяте една картина на Господа или да гледате някои красиви дървета и храсти в същата поза. Независимо какво правите целта ви трябва да бъде да съсредоточите вниманието на тялото, емоциите, умът и духът върху “Божията слава в лицето на Христос” (2 Кор. 4:6).

Форми на съзерцание

Християните през вековете са говорили за множество начини да се слуша Бога, за общение със Създателя на небето и земята, за вкусване на Този, Който завинаги е възлюбил света. Събраната мъдрост на техните преживявания може да бъде от огромна полза  за нас понеже ние, както и те, търсим близост до Бога и вярност към Него.

За всички майстори на съзерцанието medittio Scripturarum, съзерцанието върху Писанието, заема централно място, Именно чрез него всички останали форми на съзерцание намират своята подходяща перспектива. Докато изучаването на Писанието се фокусира върху екзегетиката, съзерцанието се фокусира върху субективизирането и персонализирането на пасажа. Писаното слово става живо слово, адресирано до теб. Това не е време за изучаване, за да научиш нещо, или за анализи, или дори за събиране на материал, който след това да споделиш с другите. Оставете настрана всяка арогантност и със смирено сърце приемете словото адресирано до вас. Аз често намирам заставането на колене особено подходящо за това конкретно време. Дитрих Бонхофер казва: “Точно както Вие не анализирате думите на  някой когото обичате, но ги приемате такива каквито те са изговорени до Вас, така приемете Словото и размишлявайте върху него в сърцето си както казва Мария. Това е всичко. Това е съзерцанието.” Когато Бонхофер основава семинарията във Финкенвелде, всички в нея са практикували едночасово съзерцание върху Писанието в тишина.

Важно е да устоите на изкушението да преминете бързо през множество пасажи. Забързаността рефлектира върху нашето вътрешно състояние, а нашето вътрешно състояние е това, което трябва да бъде променено. Бонхофер препоръчва да прекарваме цяла седмица върху един текст! Поради това моят съвет е да вземете една случка или притча или няколко стиха или дори една дума и да й позволите да намери място във Вас. Търсете да преживеете опитността спомняйки си съвета на Игнатий Лайола да съсредоточавате всичките си сетива върху Вашата задача. Помиришете морето. Чуйте плисъка на водата по брега. Вижте тълпата. Почувствайте слънцето върху главата си  и гладът в стомаха си. Вкусете солата във въздуха. Докоснете крайчицата на дрехата Му. Александър Уайт ни дава следния съвет: “Истинското християнско въображение никога не изпуска Исус Христос от погледа си…Отваряте своя Нов завет ….и чрез своето въображение в този момент Вие ставате един от учениците на Христос и стоите в нозете Му.”

Представете си, че размишляваме върху думите на Исус: “Моят мир Ви давам” (Йоан 14:27). Нашата цел не е толкова да изследваме пасажа колкото да станем част от реалността, за която Той говори. Ние размишляваме върху  истината, че сега Той ни изпълва със Своя мир. Сърцето, умът и духът са обновени от Неговият вливащ се мир. Чувстваме всички страхове смълчани и победени от “силата на любовта и себевлдеенето.” (2 Тим. 1:7). Вместо да правим дисекция на дара ние влизаме в него. Ние сме обгърнати, абсорбирани, събрани в неговия мир. И чудесното нещо свързано с такова преживяване е, че себето е напълно забравено. Ние вече не се занимаваме с това как ще намерим мир за себе си защото сме съсредоточени върху мира, който се излива в нашите сърца. Ние не мислим повече за това как да се държим миролюбиво, защото действието на мира извира спонтанно отвътре.

Винаги помнете, че ние влизаме в историята не като пасивни наблюдатели, а като активни участници. Също така помнете, че Христос наистина е с нас, за да ни учи, да ни изцелява, да ни прощава. Александър Уайт казва: “С Вашето въображение помазано със святия елей Вие отново отваряте Новия Завет. Веднъж Вие сте бирника, по друго време сте блудния син… в друг момент сте Мария Магдалена, друг път Петър при вратата….Докато целия Нов Завет стане за Вас автобиографична книга.”

Друг начин за съзерцание е това, което съзерцателите от средните векове и квакерите наричат “центриране надолу.” Това е време да останем спокойни, да влезем в една възстановителна тишина, да позволим на фрагментарността на нашия ум да намери своя център.

Следващото е част от кратко упражнение, което може да Ви помогне в съзерцанието наречено просто “дланите надолу, дланите нагоре.” Започнете като поставите дланите си надолу като символично идентифициране с Вашето желание да пренасочите всичките си неща, които Ви притесняват към Бога. Вътрешно може да се молите:  “Господи, аз ти давам моя гняв към Йоан. Освобождавам страха си от моя час при зъболекаря тази сутрин. Предавам моето безпокойство за това, че нямам достатъчно пари да си платя сметките за месеца. Освобождавам своето огорчение за това, че не мога да намеря гледачка за детето за довечера.” Каквото и да тежи на умът Ви или е във Вас просто кажете „дланите надолу.” Освободете го. Дори можете да почувствате освобождение в ръцете си. След няколко минути на предаване обърнете дланите си нагоре като символ на Вашето желание да приемете от Господа. Вероятно ще се молите тихо: “Господи желая да приема Твоята божествена любов към Йоан, Твоят мир за срещата ми със зъболекаря, Твоето търпение, Твоята радост.” От каквото и да се нуждаете кажете “дланите нагоре.” След като сте се фокусирали прекарайте останалото време в пълна тишина. Не се молете за нищо. Оставете Бог да общува с Вас, да Ви обича. Ако дойдат насоки или водителство, добре; ако не, добре.

Един трети вид на съзерцателна молитва е съзерцание върху творението. Това не е безкрайния пантеизъм, а прекрасния монотеизъм, в който великия Създател на вселената ни показва нещо от славата на Своето творение. Небесата наистина разказват славата Божия и просторът наистина изявява делото на ръцете Му (Псалм 19:1). Евелин Ъндърхил препоръчва: “…Започнете с първата форма на съзерцание, която старите мистици понякога наричат “откриване на Бога в творенията.”

Обърнете вниманието си към сътворения порядък. Погледнете дърветата, истински ги погледнете. Вземете едно цвете и позволете на неговата красота да проникне дълбоко в умът и сърцето Ви. Слушайте птиците - те са Божии посланици. Наблюдавайте малките създания, които пълзят по земята. Можем да бъдем сигурни, че това са едни прости действия, но понякога ако смълчим себе си, за да слушаме Бог ни докосва мощно именно чрез такива прости начини.

Има един четвърти начин на съзерцание, който донякъде е пълна противоположност на току що представения. Той е да съзерцаваме събитията на нашето време и да търсим да осъзнаем тяхната важност. Ние имаме задължение да проникваме в духовното значение на събитията, не за да почерпим сила, но за да получим пророческа перспектива. Томас Мертон пише, че човека “…който съзерцава страстите Христови, но не съзерцава концентрационния лагер в Дахау и Аушвиц все още не е влязъл напълно в християнството на нашето време.”

Тази форма на съзерцание най-добре се изпълнява с библия в едната ръка и с вестник в другата! Все пак не трябва да бъдете повлияни от абсурдните политически клишета и пропагандата, с която ни захранват днес. Всъщност вестниците са твърде повърхностни и едва ли са от голяма полза. Ще направим добре ако поставим събитията на нашето време пред Бога и поискаме пророческо виждане, за да разбираме техния ход. По нататък, ние трябва да се молим за водителство, така че всичко, което правим да бъде сол и светлина в нашия тъмен и мрачен свят.

Не трябва да се обезкуражавате ако в началото Вашето съзерцание е от малко значение за вас. В духовния живот има развитие и е добре да имаме някаква опитност с по-ниските върхове преди да се опитаме да изкачим духовния Еверест. Така че бъдете търпеливи със себе си.

Освен това Вие учите една дисциплина, за която не сте получили никакво обучение. Нито пък нашата култура Ви окуражава да развивате тези умения. Вие ще вървите срещу течението, но окуражете се: вашия труд има огромна стойност.

Има много други аспекти на дисциплината на съзерцанието, които би било от полза да разгледаме. Все пак съзерцанието не  е единично действие нито пък би могло да бъде завършено по начина, по който някой прави стол. То е начин на живот. Вие постоянно ще учите и ще растете докато все повече навлизате във вътрешните дълбочини.