Osveten.com

Въведение
По-дълбокото разбиране на Писанието е характерна черта на всяко църковно съживление. Зад всички лозунги и девизи на църковно противопоставяне,  колкото и необходими да са те, се появява по-дълбокият въпрос за Този, Който е техен единствен обект, за самият Исус Христос. Какво има да ни каже Исус Христос? Каква е волята Му за нас днес? Как Той може да ни помогне да бъдем добри християни в съвременния свят?

В крайна сметка това, което искаме да знаем не е какво този или онзи човек, тази или онази църква желаят, а какво самият Исус Христос иска от нас. Когато отиваме на църква и слушаме проповедта, ние желаем да чуем Неговото Слово – и то не единствено за лична облага, но заради мнозината, за които църквата и нейното послание са странни. Ние имаме чувството, че ако самият Исус Христос – самият Христос със Своето Слово – дойде сред нас по време на проповед, ние бихме намерили съвсем различни групи хора слушащи и отхвърлящи Словото Му. Това не означава, че словото на Бога не бива изявяването чрез проповядването в нашите църкви. Истинският проблем е, че чистото слово на Исус е затрупано с толкова много човешки баласт – тежки правила и наредби, фалшиви надежди и утешения, че е станало изключително трудно да се вземе истинско решение за Христос. Разбира се, нашата цел е да проповядваме Исус и само Исус, но когато всичко е казано и направено не е грешка на слушателите ни, че намират проповядването ни толкова трудно за разбиране и толкова пренаситено с идеи и изрази, които са без всякаква връзка с умствения климат, в който те живеят. Просто не е вярно, че всяка дума на критика отправена срещу съвременното проповядване е съзнателно отхварляне на Христос и призлиза от духа на Антихрист. Толкова много хора идват в църква с искрено желание да чуят какво имаме да им кажем и все пак те винаги си отиват у дома с неудобното чувство, че ние правим твърде трудно за тях да дойдат при Исус. Нямаме ли намерение да направим нещо с всички тези хора? Те са убедени, че не словото на самият Исус ги отблъска, а допълнително прибавените човешки, институционални и доктринални елементи в нашето проповядване.

Разбира се, ние знаем всички отговори на тези възражения и тези отговори със сигурност правят по-лесно за нас да пренебрегваме отговорноста си. Но вероятно би било също толкова добре да се запитаме дали често на практика не се превръщаме в препятствие за Исус и за Неговото слово. Не е ли вазможно да се прилепим твърде близко до нашето собствено любимо представяне на евангелието и до типа проповядване, което е било много удачено на своето време и място, и до социалното устройство, за което то е било първоначално предназначено? Няма ли преди всичко елемент на истина в твърдението, че нашето пропоядване е твърде догматично и безнадеждно откъсното от живота? Не повтаряме ли постоянно дадени идеи за сметка на други, които са също толкова важни? Не съдържа ли нашето проповядване твърде много от нашите собствени мения и убеждения и твърде малко от Исус Христос? Исус кани всички, които са отрудени и обременени и нищо не може да бъде по-противоположно на нашето първоначално намерение  и толкова фатално за нашето проповядване колкото да отблъскваме хората далеч от Него тласкайки ги към човешки учения. Ако правим това то ние правим любовта на Исус Христос повод за подигравка както за християните така и за езичниците. Няма полза да търсим убежище в абстрактни дискусии или да се опитваме да извиним себе си, така че нека да се върнем обратно към Писанията, към Словото и към призива на самият Исус Христос. Нека се опитаме да се отървем от бедността и дребнавостта на нашие дребни убежения и проблеми и да търсим съкровището и величието, които са ни дадени в Исус Христос.

Ние си поставяме за цел да кажем как Исус ни призовава да бадем ученици. Но не означава ли това да поставим нови и още по-тежки товари на раменете на хората? Това ли е всичко, което можем да направим когато телата и душите на хората стенат под тежестта на толкова много човешки учения? Ако призовем хората към следване на Исус няма ли да убодем с още по остър остен техните и без това измъчени и наранени съвести? Ще продължим ли да следваме тази толкова разпространена в историята на църквата практика и да налагаме на хората изисквания, които са твърде тежки, за да ги ностят, изисквания, които имат твърде малка връзка със същността на християнската вяра, изисквания, които може и да са набожен лукс за малцина, но които измъченото мнозинство с неговите тревоги за ежедневния хляб, работа и семейства може единствено да отхвърли като пълно богохулство и изпитване на Бога? Дали църквата се стреми да установи духовна тирания над хората диктувайки им какво трябва да вярват и да правят, за да бъдат спасени и предполага, че трябва да налага тези вярвания и поведение със санкции за временно и вечно наказание? Словото на църквата ще донесе ли нова тирания и подтисничество на душите на хората? Може би точно това е, което мнозина желаят. Но може ли църквата да се съгласи с едно такова желание?

Когато библията говори за следване на Исус тя прогласява ученичество, което ще освободи човечеството от човечки учения, от всеки товар и насилство, от всяко безпокойство и болка, които измъчват съвестта. Ако следват Исус хората ще избягат от тежкото робство на собствените си закони и ще се подчинят на лекото иго на Исус Хритос. Но означава ли това да пренебрегнем сериозността на Неговите заповеди? Далеч от това. Можем да постигнем пълна свобода и общение с Исус Христос единствено когато Неговите заповеди и призив за цялостно ученичество бадат приети в тяхната пъланота. Единствено човек, който следва заповедите на Исус всеотдайно и безотказно поеме Неговото иго върху себе си открива, че това иго е леко и под нежкия товар намира силата да устоява в правия път. Заповедите на Исус са тежки, непоносимо тежки  за тези, които се опитват да ги отхвърлят. Но за тези, които доброволно се покоряват игото е благо и бремето е леко. Защото заповедите Му не са тежки. (1 Йоан 5:3) Заповедите на Исус не са един вид шокова терапия. Исус не иска от нас нищо без да ни даде силата да го изпълним. Неговите заповеди никога нямат за цел да разбият живота ни, но да го подпомогнат, да ни дадат сила и да го изцелят.

Но един въпрос все още ни смущава. Какво означава призива за ученичество днес за работника, бизнесмена, земедалеца и войника? Не води ли той до нетолерантна дихотомоя между нашия живот като работници в света и нашия живот като християни? Ако християнството означава следване на Христос не е ли религията за незначително малцинство, за един духовен елит? Не означава ли това отхварляне на огромната част от обществото и искрено презрение към слабите и бедните? Със сигурност едно такова отношение е точно обратното на изобилната милост на Исус Христос, Който дойде за митарите и грешниците, за слабите и бедните, за покварените и безнадежните. Тези които принадлежат на Исус малцина ли са или мнозина? Той умря на кръста сам, изоставен от учениците си. С Него бяха приковани не двама от последователите Му, а двама убийци. Но те всички стоят пред кръста, врагове и приятели, самняващи се и малодушни, тайни и явни последователи. Неговата молитва в този момент и Неговото прощение бяха за всички тях и за всичките им грехове. Милостта и любовта на Бога работеха дори и сред Неговите врагове. Това е сащият Исус Христос, Който поради Своята благодат ни призовава да Го последваме и Чиято благодат спаси разбойника, който Му се подиграваше на кръста в Неговите последни часове.

Ако отговорим на призива за ученичество къде ще ни отведе той? Какви решения и раздели ще изисква? Отговорът на този въпрос трябва да оставим на Него, защото единствено Той го знае. Единствено Исус Христос, Който ни кани да Го послдваме знае краят на пътуването. Но ние знаем, че това ще бъде път на неизмерима милост. Ученичество означава радост.

В модерния свят изглежда толкова трудно да вървиш с абсолютна сигурност по тесния път на църковното решение и все пак да не напуснеш широките пространства на универсалната любов на Христос, на търпението, милостта и Божията благодат (Тит 3:4) за слабите и безбожните. Все пак, по един или друг начин, ние трябва да съвместим двете в противен случай ще вървим по човешки пътища. Нека Бог да ни даде радост докато се опитване искрено да следваме пътя на ученичеството. Дано ни бъде дадена силата да кажем Не на греха и Да на грешника. Дано да отблъснем нашите врагове и все пак да им дадем евангелското слово, което се опитва да спечели душите на хората.

Елате при Мен всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя. Вземето Моето иго варху себе си и научете се от Мене защото съм кротък и смирен по сърце. И ще намерите покой за душите си. Защото Моето иго е благо и бремето ми е леко. (Матей 11:28 и сл.)

Глава 1 Скъпа благодат

Евтината благодат е смъртният враг на нашата църква. До този ден ние се борим за скъпа благодат.

Евтина благодат означава благодат продавана на пазара като залежла стока от амбулантни търговци. Тайнствата, прощението на греховете, и утешението на религията се предлагат на занижени цени. Благодатта е представяна като неизчерпаемо съкровище на църквата, от което тя пръска благословения с щедра ръка без да задава вапроса за ограничаващ лимит. Благодат без цена; благодат, която не струва! Ние предполагаме, че самото естеството на благодатта е, че цената е била платена предварително; и понеже е била платена  можем да имаме всичко за нищо. Тъй като цената е безкрайна възможностите да я използваме и пръскаме са също така неограничени. Каква благодат би била тя ако не е евтина?

Евтина благодат означава благодат като доктрина, принцип, система. Тя означава прощение на греховете изявено като основна истина, Божията любов получавана като християнската концепция за Бога. Едно офицялно съгласие с тази идея се смята за достатъчно да осигури прощение на греховете. Църквата, която държи вярната доктрина за благодатта се предполага че има ipso facto участие в тази благодат. В такава църква света намира евтино прощение за своите грехове; не се изисква никакво разкаяние, още по-малко някакво реално желание да бъдем избавени от греха. Евтината благодат, следователно, води до отричане на живото Божие слово на практика, отричане на въплащението на Божието слово.

Евтината благодат означава оправдание на греха без оправдание на грешника. Благодатта сама прави всичко необходимо, казват те, и следователно, всичко може да си остане както е било до сега. Всичко, което грехът не може да изкупи. Светът продължава по същия стар път и ние сме все още грешници дори и да живеем по най-добрият начин, както казва Лутер. Добре, нека тогава християните да живеят както света, нека да моделират себе си според неговите стандарти във всяка сфера на живота и нека да не смятат, че трябва да живеят под благодатта по начин различен от живота в греха. Такава е била ерестта на ентусиастите, на анабаптистите и на други подобни. Нека християнът да внимава да не се разбунтува против свободната и безгранижна Божия балгодат и да не я оскверни. Нека да не се опитва да издигне нова религия на буквата опитвайки се да живее живот в покорство на заповедите на Исус Христос! Светът е бил оправдан чрез благодат. Християнинът знае това и го приема сериозно. Той знае, че не трябва да се бори срещу неограничената благодат. Следоавателно – нека да живее както останалата част от света! Разбира се, той би желал да отиде и да направи нещо необокновено и се изисква не малка доза себевъздържане, за да не се поддаде на всяко подобно желние и да се задоволи да живее както света. Все пак задължение за християнина е да постигне себеотрицание, да практикува себезаличаване в желанието си живота му да се различава от живота на света. Той трябва да остави благодатта да бъде наистина благодат в противен случай той би разрушил вярата на света в свободния дар на благодатта. Нека християните да се научат да се задоволяват със светщината и да се откажат от всеки по-висок стандарт от този на света. Той прави това повече заради света отколкото заради благодатта. Нека да бъде доволен и да има увереност, че притежава тази благодат  - защото благодатта сама прави всичко. Вместо да следва Христос нека християнинът се радва на утешението на тази благодат! Това е, което ние имаме в предвид под евтина благодат; благодат, която свършва с оправданието на греха без оправдание на покаяният грешник, който се отдаличава от греха и от когото греха се отдаличава. Евтината благодат не носи това прощение на греховете, което ни освобождава от мъките на греха. Евтината благодат е  благодат, която ние сами си даваме.

Евтината благодат е проповеяване прощение на греховете без изискване за покаяние, кръщение без църковна дисциплина, причастие без изповед, прощение без лична изповед. Евтината благодат е благодат без ученичество, благодат без кръста, благодат без Исус Христос, жив и въплатен.

Скъпата благодат е съкровище скрито в полето, заради което човек на драго сърце би продал всичко, което има. Тя е бисер с огромна стойност, който, за да купи търговецът би продал всички свои стоки. То е царската заповед на Христос, заради която човек би извадил окото си, което го съблазнява, то е заповедта на Христос, заради която ученикът оставя мрежите си  и тръгва след Него.

Скъпата благодат е благовестие, което трябва да баде търсено отново и отново, дар, който трябва да се иска, врата, на която човек трябва да хлопа. Такава благодат е скъпа, защото ни призовава да следваме и е благодат защото ни прозовава да следваме Исус Христос. Тя е скъпа защото струва на човека живота му и е благодат защото дава на човека единственият истински живот. Тя е скъпа защото осъжда греха и е благодат защото оправдава грешника. Тя е скъпа защото струва на Бога Собствения Му Син: с цена сте били купени и това, което струва на Бога толкова много не може да бъде евтино за нас. Преди всичко тя е скъпа, защото Бог не сметна, че Собственият Му Син е твърде скъпа цена, която да плати за нашия живот, но Го предаде заради нас. Скъпата благодат е Божието въплащение.

Скъпата благодат е Божието светилище, което трябва да бъде пазено от света и да не баде хвърляно на кучетата. Тя, следователно, представлява живото слово, Божието Слово, което Той говори както Му е угодно. Скъпата благодат идва при нас като нежен призив да следваме Исус, тя идва като дума на прощение за съкрушения дух и разкаяното сърце. Благодатта е скъпа защото кара човека да се покори под игото на Христос и да Го следва; тя е благодат защото Христос казва Моето бреме е благо и игото Ми е леко. В два различни случая Петър беше призован: Следвай Ме. Това бяха първите и последните думи на Исус отправени към Неговият ученик (Марк 1:17; Йоан 21:22). Цял един живот лежи между тези два призива. Първият случай е на Генисаредското езеро, когато Петър оставя мрежите и занаята си и тръгва след Исус по Неговата дума. Вторият случай е когато възкръсналият Господ го намира обратно при неговата стара търговия. Още веднъж това е Генисаредското езеро и още веднъж призивът е Следвай Ме. Между двата призива лежи цял един живот на ученичество в следване на Христос. На половината път между тях се намира изповедта на Петър, когато той признава Исус за Божий Син. Три пъти Петър чува същото изявление - че Христос е негов Господ и Бог – в началото, в края и в Кесария Филипова. Всеки път това е същата благодат на Бога, която го призовава Следвай Ме и която открива себе си в неговата изповед на Божия Син. Три пъти по пътя на Петър тази благодат го задържа, една и съща благодат изявена по три различни начина.

Тази балгодат той със сигурност не си е дал сам. Това е благодатта на самия Христос, която кара учениците да оставят всичко и да Го последват, която сега работи в този, чиято изповед трябва да е изглеждала на света като невероятно богохулство, сега приканваща Петър към пълно следване и мъчениество за Господа, от Когото той се беше отрекъл и, следователно, прощаваща му всички грехове. В живота на Петър благодатта и ученичеството бяха неразделими. Той прие скъпа благодат.

Глава 4  Ученичеството и кръста

31 И почна да ги учи как Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне. 32 И явно говореше тая дума. А Петър Го взе настрана и почна да Го мъмри. 33 А Той, като се обърна и погледна учениците Си, смъмра Петра, като каза: Махни се, Сатано, и иди зад Мене, защото не мислиш за Божиите неща, но за човешките неща. 34 И повика народа заедно с учениците Си и рече им: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, и така нека Ме следва. 35 Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси. 36 Понеже какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си? 37 Защото какво би дал човек в замяна на живота си? 38 Защото ако се срамува някой поради Мене и поради думите Ми в тоя блуден и грешен род, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите ангели. (Марк 8:31-38)

Тук призивът да следваме е тясно свързан с предсказанието на Исус за Неговите страдания. Исус Христос трябва да страда и да бъде отхвърлен. Това трябва е свойнствено на обещанието на Бога – Писанието трябва да се изпълни. Има разлика между страдание и отхварляне. Ако беше единствено страдал Исус все още можеше да остане аплодираният Месия. Цялото съчувствие и възхищение на света можеше да бъде фокусирано върху Неговите страдание. То можеше да бъде видяно като трагедия със своя вътрешна стойност, достойнство и чест. Но в страданието Христос е отхварленият Месия. Неговото отхвърляне лишава страданието от неговия ореол на слава. То трябва да бъде страдание без слава. Страданието и отхвърлянето обобщават целия кръст на Исус. Да умре на кръста означаваше да умре презрян и отхвърлен от хората. Страданието и отхварлянето бяха положени върху Исус като Божествена необходимост и всеки опит да бъдат предотвратени е дело на дявола, особено когато идва от страна на Неговите собствени ученици; защото на практика това е опит да се попречи на Христос да баде Христос. Петър, канарата на Църквата е този, който извършва този грях веднага след като изповядва Исус за Месия и е определен за водач. Това показва как самата идея за страдащ Месия е скандална за църквата дори в нейните най-ранни дни. Това не е този Господ, Който тя желае  и като църква на Христос тя не желае да има закон за страдание наложен й от нейния Господ. Протестът на Петър показва собственото му нежелание да страда и това доказва, че сатана е успял да се вмъкне в църквата и се опитва да я откъсне от кръста на нейния Господ.

Следователно, Исус трябва да покаже ясно и без всякакво съмнение, че това трябва относно страданието се отнася за Неговите ученици не по-малко отколкото за Самия Него. Точно както Христос е Христос единствено в добродетелта на Своето страдание и отхвърляне така и ученикът е ученик само докато споделя страданието, отхвърлянето и разпятието на Своя Господ. Ученичество означава приобщаване към страднията на Исус и, следователно, подчинение на закона на Христос, Който е закона на кръста.

Изненадващо е, че когато Исус започва да разкрива тази неизбежна истина на своите ученици Той още веднъж им дава свободата да Го последват или отхвърлят. Ако някой иска да дойде след Мен, казва Той. Защото това въобще не е сигурно дори и за учениците. Никой не може да бъде принуден, никой не може дори да се очаква да дойде. Вместо това Той казва: Ако някой е готов да отхвърли всички други предложения, които има, за да Го последва. Още веднъж всичко е оставено на личното решение. Когато учениците са по средата на пътя на ученичеството те достигат до друг кръстопът. Още веднъж те са оставени да изберът сами, нищо не се очаква от тях, нищо не им е наложено. Толкова важно е изискването на настоящия момент, че учениците трябва да бъдат оставени свободно да направят собствения си избор преди да им бъде разкрита цената на ученичеството.

Ако някой иска да дойде след мен нека се отрече от себе си. Ученикът трябва да каже на себе си същите думи, които Петър каза за Христос, когато се отричаше от Него: Не познавам този човек. Себеотричането никога не е серия от изолирани действия на потъпкване или аскетизъм. То не е самоубийство защото има елемент на собствена воля дори и в това. Да се отречем от себе си означава да виждаме единствено Христос и не повече себе си,  да виждаме единствено Този, Който върви пред нас без да виждаме пътя, който е твърде труден за нас. Още веднъж, всичко, което себеотричането може да каже е Той води, стой близо до Него.

…и да вдигне кръста си. Исус щедро подготвя пътя за тези думи като първо говори за себеотричането. Само когато напълно престанем да съзнаваме себе си ние сме готови да вземем кръста си заради Него. Ако накрая ние познаваме единствено Него, ако престанем да забелязваме болката на собствения си кръст ние наистина гледаме единствено на Него. Ако Исус не ни беше подгитвил така милостиво за тези думи ние бихме ги намерили за непоносими. Но Той ни подгоитвя за това, прави ни способни да приемем дори дума тежка като тази като дума на благодат. Тя идва при нас с радостта на ученичеството и ни утвърждава в него.

Да понесем краста си не е трагедия; това е страдание даното като пълно единение с Исус Христос. Когато дойде то не е случайност, а необходимост. Това не е страдание, което е неотделимо от настоящия смъртен живот, а страдание, което е съставна част от специалния християнски живот. То не е страдание per se, но страдание-и-отхвърлвне и то не отхвърляне за някаква кауза или убеждение нито дори за нашата собствена, но отхвърляне заради Христос. Ако нашето християнство престане да гледа сериозно на ученичеството, ако го удавим в емоционален изблик, който не поставя скъпи изисквания и който не прави разлика между естествени и християнски опитности тогава ние започваме да гледаме на кръста като на едно обикновено, ежедневно бедствие като на едно от изпитанията и скърбите на живота. Тогава ние сме забравили, че кръста означава отхварляне и срам както и страдание. Псалмистът скърби заради това, че е бил презрян и отхварлен от човеците и това е съставна характеристика на страданието на кръста. Но тази идея е престанала да бъде смислена за християнството, което вече не вижда разлика между обикновения човешки живот и живота посветен на Христос. Кръстът означава споделяне страданията на Христос пълно и докрай. Само човек напълно посветен на ученичество може да преживее значението на кръста. Кръстът е там от самото начало, той отива единствено, за да го вдигне. Не е необходимо да излиза и да търси за себе си кръст, няма нужда съзнателно да тича след страданеито. Исус каза, че всеки християнин има свой собствен кръст, който го очаква, кръст приготвен и определен от Бога. Всеки трябва да понесе опоределеният му дял страдание и отхвърляне. Но всеки има различен дял; някой Той е сметнал за достойни за най - висшата форма на страдание и им дава благодатта на мъченичеството, докато други не позволява да бадат изкушени извън вазможностите им да устоят. Но това е един и същ кръст вав всеки отделен случай.

Кръстът е положен върху всеки християнин. Първото страдание за Христос, което всеки трябва да понесе е призива да скъса връзките с този свят. Това е смъртта на стария човек, която се случва при срещата с Христос. Когато се захванем с ученичеството ние предаваме себе си на Христос чрез общение с Неговата смърт – предаваме живота си на смърт. Така се започва; кръстат не е ужасния край на един иначе добър и щастлив живот, а ни стреща в началото на нашето общение с Христос. Когато Христос призовава един човек Той го призовава да дойде и да умре. Това може да е смърт подобна на тази на първите ученици, които оставиха дом и работа, за да Го последват; или може да е смърт като тази на Лутер, който трябваше да напусне манастира и да се върне обратно в света. Но това е същата смърт всеки път - смъртта в Исус Христос, смъртта на стария човек при Неговия призив. Призивът на Исус към младия богаташ беше призив да умре защото единствено човек, който е мъртъв за себе си може да следва Христос. На практика всяка заповед на Христос е заповед да се умре с всички наши желания и страсти. Но ние не искаме да умрем и следователно Исус Христос и Неговият призив са по необходимост нашата смърт както и нашият живот. Призивът на Христос, Неговото кръщение, поставят християнина в средата на ежедневната арена срещу греха и дявола. Всеки ден той се натъква на нови изкушения и всеки ден трябва да страда отново заради Христос. Раните и белезите, които получава в битката са живите знаци за участието му в кръста на неговия Господ.

Но има и друг вид страдание и срам, който не е спестен на християнина. Вярно е, че единствено страданието на Христос е средството за изкупление, но все пак тъй като Той страда за и понесе греховете на целия свят и споделя с учениците си плодовете на Своите страдания християнинът също трябва да преодолее изкушението, той също трябва да понесе греховете на другите; да понесе техния срам и да баде изведен като жертвен агнец извън портите на града. Но той със сигурност би паднал под тежестта на този товар без помощта на Този, Който носи греховете на всички. Страданието на Христос му дава сила да преодолее греха на другите като им прости. Тогава той започва да носи товарите на другите. Един другиму теготите си носете и така изпалнявайте Христовия закон. (Гал. 6:2) Както Христос понесе нашите грехове така и ние трябва да понасяме греховете на хората около нас. Законът на Христос, който е наше задължение да изпълним е носенето на кръста. Товарът на моят брат, който аз трябва да нося не е само неговият вечен дял, неговите естествени характеристики и дарби, но и и съвсем буквално неговият грях. И единственият начин да понесем неговият грях е като му простим със силата на кръста на Христос, който аз сега споделям. Така призивът да следвам Христос винаги означава призив да споделя делото на прощение на греховете на хората. Прощението е християнското страдание, което е задължение на християните да носят.

Но как християнинът може да знае какав кръст е пригитвен за него? Той ще разбере това веднага след като започне да следва своя Господ и да споделя Неговия живот. Страданието е знакът на истинското ученичество. Ученикът не е по-голям от учителя си. Следването на Христос означава passiva passive, страдание понеже трябва да страдаме. Това е причината, поради която Лутер поставя страданието сред знаците на истинската църква и една от бележките направена в подготовката на Аугсбургската изповед по подобен начин определя църквата като общество на тези, които са преследвани и страдат заради евангелието. Ако откажем да вдигнем кръста си и да се покорим на страданието и отхварлянето от рацете на хората ние губим своето общение с Христос и преставаме да Го следваме. Но ако изгубим живота си в служение и носене на кръста ние отново ще намерим живота си в обществото на кръста с Христос. Противоположното на ученичеството е да бъдем засрамени от Христос, от Неговият кръст и от цялата омраза, която кръстат носи.

Ученичеството означава принадлежност към страдащият Христос и, следователно, въобще не е учудващо, че християните са призвани да страдат. На практика това е радост и белег за Неговата благодат. Житията на ранние християнски мъченици са пълни с доказателства, които показват как Сам Христос променя часа на тяхната физическа агония давайки им неизразима увереност за Своето присаствие. В часа на най-жестоките мъчения, които понасят заради Него те стават участници в съваршената радост и наслада на общението с Него. Да носиш кръста си доказва, че е единственият начин да триумфираш над страданието. Това е истина за всеки, който следва Христос, защото беше вярно за Него.

И като пристъпи малко напред, падна на лицето Си, и се молеше, казвайки: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш. Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото – немощно (Матей 26:39,42)

Исус се молеше на Своят Отец да Го отмине чашата и Неговият Отец чу молитвите Му; защото чашата на страданието наистина Го отмина – но само чрез нейното изпиване. Когато коленичи втори път в Гетсиманската градина, Той получи увереност, че страданието наистина ще Го отмине когато го приеме. Това е единственият път към победа. Кръстат е трумф над страданието.

Страдание означава да бъдеш отделен от Бога. Следователно, тези, които живеят в общение с Него не могат да страдат истински. Тази старозаветна докрина беше изрично потвърдена от Исус. Това е причината Той да поеме върху Себе Си греха на целия свят и чрез това да докаже победата Си над него.Той понесе цялото бреме на човешкото отделяне от Бога и в самият акт на пиене на чашата направи така, че тя да Го отмине. Той започна да преодолява страданието на света и поради това трябваше да я изпие до дъно. Следователно, макар да е все още вярно, че страдание означава да бъдеш отделен от Хритос все пак вътре в обществото на Исус страданието се преодолява чрез страдание и става пътят за общение с Бога.

Страданието трябва да бъде понесено, за да може да отмине. Или света трябва да поеме цялото бреме и да падне под него или то трябваше да падне върху Христос и да баде преодоляно от Него. Той, следователно, страда победоносно заради света. Негово е единственото страдание, което има изкупителен ефект. Но църквата знае, че светът все още търси някой, който да понесе неговото страдание и така, тъй като тя следва Христос, страданието става дял и на църквата и когато тя го понася то е понесено от Христос. Тъй като винаги Го следва под кръста църквата стои пред Христос като представител на света.

Защото Бог е Бог, Който понася. Божият Син понесе нашата плът, Той понесе кръста, Той понесе греха и така ни изкупи. По същия начин Неговите последователи са призвани да понасят и точно това означава да бъдеш християнин. Също както Христос запази общението си с Отца чрез Своето издържане така и Неговите последователи запазват общението си с Него чрез своето издържане. Разбира се, ние можем да се отърсим от товара, който лежи върху нас, но само, за да разберем, че носим още по-тажкия товар на бремето на собствения ни избор, бремето на самите нас. Но Исус приканва всички, които са отрудени и обременени да хвърлят своите товари и да вземет Неговия върху себе си – и този товар е лек и игото Му е благо. Бремето и товарът на Христос е неговият кръст. Да отидеш под знака на кръста не е нещастие и отчаяние, но мир и почивка за душата, това е най – великата радост. Тогава ние няма да ходим под законите и товарите, които сами сме си направили, но под товара на Този, Който ни познава и Който ходи под товара заедно с нас. Под Неговият товар ние сме уверени в Неговата близост и общение. Той е, Когото ученикат намира когато вдигне кръста си.

Ученичеството не е ограничено до това, което можеш да схванеш - то трябва да надмине всяка представа. Потопи се в дълбоките води на собственото си разбиране и Аз ще ти помогна да разбереш как Аз разбирам. Объркването означава истинско разбиране. Да не знаеш къде отиваш е истинското знание. Моето разбиране надвишава твоето. Така Авраам тръгна заедно със своя баща без да знае къде отива. Той вярваше на Моето знание и не се грижеше за своето собствено и така намери верния път и достигна до края на пътуването си. Ето, това е пътаят на кръста. Не можеш да го намериш сам, така че трябва да Ме оставиш да те водя, като че ли си слепец. Защото не си ти, нито човек, нито някое създание, но самият Аз, Който те напътсвам чрез Моето слово и Дух в пътя, по който трябва да ходиш. Не работата, която ти избираш, не страданието, което изнамираш, но пътят, който е пълна противоположност на всичко, което избираш или измисляш или към което се стрмиш – това е пътят, който трябва да поемеш. Към това те призовавам и в това ти трябва да си Мой ученик. Ако направиш това има определено време, в което твоят Господар ще дойде. (Лутер)